РАЖДАНЕТО

Изчакаха връвта да спре да пулсира и тогава я прерязаха, и два след като постоя малко при мен я отнесоха за разните неотложни процедури. 

Добре, че поне първия път не бях във ВИП зала. Леглото беше като от Втората световна война, напълно хоризонтално, твърдо,  естествено без каишки, които да спомагат заемането на друга поза освен легналата, с поставки на които трябваше да си вирна краката. „Май ще раждаш надолу с главата” – ми каза любимият, за да ме окуражи.

- Извинявайте, но аз така не мога да раждам !– реших да си поискам все пак правото на глас.

За пояснение на майките, които не са и чували, че има друга алтернатива, да спомена, че това е най- болезнената, неудобна и удължаваща раждането поза, в която жената има много по-голяма вероятност  се разкъса, ако не я резнат междувременно за всеки случай. Мускулите на перинеума в тази поза не могат да се отпуснат и обикновено  почти винаги шевовете са задължителни.  Да не говорим, че гравитацията тегли бебето надолу, а майката напъва по хоризонтала – вместо силите да се обединят, те се борят една с друга. 

 И това в първия час от раждането на моето дете, когато е толкова важно майката и детето да са заедно, за да споделят хормоните на любовта. Положителният импринтинг отиде по дяволите... За мен бе особено важно да ми я дадат след раждането да поседи при мен – направо от утробата, за да усети връзката си , а не чужди, безразлични ръце, които се отнасяха към нея като с парче месо. Но...сценарият сега бе друг, авторът не бях аз.


гледала съм документирани кадри от болница в Унгария, където раждащите жени са в удобна за тях поза, а акушерката е приклекнала и асистира, независимо от неудобството.

Защо позата е толкова важна? Първо, тя може да съкрати около 30% от пътя за излизане на бебето, да даде допълнително силата на Гравитацията, да намали вероятността от разкъсвания, да даде на жената сила и сигурност - а не тя да лежи овързана в напълно безпомощна пасивна позиция по гръб с вирнати нагоре крака. Този наглед маловажен детайл се оказва ключов за благополучен и бърз изход на раждането, който в крайна сметка само би улеснил докторите. Но изглежда засега това противоречи на техните разбирания за удобство. Това на повечето жени им се струва в реда на нещата. Защото така е общоприето, значи е правилно. Щом докторите казват, че трябва да лежиш овързан за проследяване тоновете на бебето, със системи за какво ли не вкарвани в организма, значи така трябва. Щом трябва да раждаш по гръб с вирнати крака, значи така е правилно. И дори не знаят че благодарение на тази поза има толкова много разкъсвания и че така раждането много се затруднява и забавя.


 В страните, в които домашното раждане е прието, акушерката не се намесва в процеса, освен ако е необходимо. Най-малка перинатална смъртност има там, където има най-малка намеса в хода на този процес.   Естествените механизми на тялото на майката са най-добрите. Особено ако тя психологически е подготвена, знае какво да очаква, не се страхува, не се съпротивлява, заема съответните пози, за да спомогне разкритието и раждането.  

Интересно, защо професионалистите не могат да упражняват своите умения извън болничната обстановка?  

Участвах и в едно предаване, посветено на темата в „Часът на мама”, излъчено на 22.01.2008. повдигнах този въпрос, и след това във форума към предаването доста се изненадах от прочетените там мнения.  Никой вече не вярва, че едно раждане може да протече напълно естествено и гладко, без никаква нужда от намеса, без патология, без усложнения. Защо? Темата си заслужава обширно социологично проучване.  

Ето така: 

С всеки изминат ден се приближаваме все повече до раждането ти...
С любопитство и трепет изживявам последните дни, в които сме заедно и в които ти беше до мен, в мен, израсна от плътта ми, образува своето тяло чрез моето тяло и вече си готов да се отделиш...
Прекрасно е като си помисля, че твоето Раждане приближава... ще е хубаво да прекосиш Тунела и смело да излезеш през Прохода. Не се бой, просто се гмурни като в дълбоки води, гмурни се във сушата, защото досега си бил във водата... поеми своя първи дъх смело, не се бой от това ново усещане, то ще те съпътства през целия ти живот...
Може да има момент, в който ще преживяваш затиснатост, но просто продължавай напред. Аз ще се отварям за теб постепенно, ако има нужда, изчаквай ме да се отпусна и тогава продължавай. Баща ти ще ми помага, ще помага и на теб...
Остават броени дни до раждането ти... подготвяме се за теб, така, както трябва...

А той може да направи много за да облекчи нейното положение - масажи, сред които има такива, които стимулират процеса и такива, които облекчават болката, може да я целува дълбоко, за да отпусне тя лицевата си мускулатура, която пък е свързана с мускулатурата на вагината, може да диша с нея, да вика с нея, да бъде с нея в този извънреден миг. 

Самото раждане протече неочаквано бързо. Предишните ми две раждания също бяха много бързи – за около час и половина след първата болезнена контракция, но това сега би рекорда. От първото прорязване, при което вече разбрах, че е наистина сериозно до раждането на бебето бяха минали само 50 минути. Едва ли можеше да стигнем до болницата ако бяхме решили да ходим там.  А сега бе толкова добре, че можех да се отдам на раждането без да мисля как ще стигна до колата, без да мисля за задръстванията, дали ще успея да стигна навреме, без да попълвам документи и да отговарям на въпроси, без излишни движения, премествания, клизми, пукане на водите, вагинални прегледи и всички тъй до болка познати неща.

Вместо това просто се облякох подходящо и се отправих към приспособлението за раждане.
Бяхме изобретили едно много удобно нещо - един хамак, хванат на една кука за тавана, който ми позволяваше изцяло да освободя тежестта от таза, кръста и краката и същевременно да имам свобода на движенията (вж. галерия - архив). Можех да заемам различни пози - на колене, клечаща и други, които предварително познавах добре и се бях погрижила за удобството в тях.
Имах и голяма гумена топка, също много удобна за началната фаза.
Процесът се развиваше със шеметна бързина.

Болката си бе сериозна - нито можех да ходя по време на контракциите, нито дори да говоря, само дишах дълбоко и потъвах...
Почти не различих момента, в който болката се превърна в желание да напъвам. Стори ми се твърде скоро, за да е истина. Опитах се този път да не напъвам силно и дълго, както предишните два пъти, защото макар и да бях изкарала бебетата с по три напъна, се наложиха няколко шева, а сега нямаше да има кой да свърши тази работа. В този случай виковете ми помогнаха. Оставих се на идващите звуци, като чрез тях изкарвах голяма част от енергията, караща ме да напъвам. Самият напън се стараех да е точно с такава сила, каквато тялото ми искаше – не му давах допълнително сила, а го оставях да премине такъв, какъвто е. Опитвах се да правя кратки напъни, по два-три на контракция. Така определено беше много по-добре, дори имах илюзията, че мога да контролирам процеса. Чувствах се много сигурна и спокойна, въпреки болката.
Когато същинското раждане започна, вече бях в клечаща поза, която се оказа наистина много удобна за тази цел. Мъжът ми ми поддържаше перинеума с топли кърпи, за да му помогне да се разтегне и отпусне. Това наистина върши работа, чудно защо не го правят в болниците, а бързат да режат. Не само се спестяват излишни шевове, но и възстановяването става много по-бързо.
При поредния напън любимият възкликна:

- Виждам, показва се - идва с мехура! - до момента водите ми все още не бяха изтекли, пък и за първи път не ми ги бяха спукали. 

При следващия напън главата излезе, все още обвита в околоплодния мехур като в скафандър.   

Баща му го избърса, пови и така ми го подаде, прегърнах малкото същество, то проплака няколко пъти, но после се успокои, сложих го на гърдите си и то веднага се ориентира какво да прави там - първо се почуди, но после засука. Знае се, че това спомага бързото отделяне на плацентата, а и веднага след раждането сукателния рефлекс е все още доста силен.

Все още пъпната връв ни свързваше. Малкото човече се опитваше да си отвори очичките, да огледа къде е дошло, увихме го топло, и докато му се радвахме, плацентата се отдели с поредната контракция. Е това вече беше облекчение от ново ниво. Почувствах се съвсем разтоварена и облекчена.

Разказва Мирена:

Привет на всички, на които ще е интересно споделянето за нашето раждане. Казвам нашето, а не моето, защото участниците бяха четирима и никой не биваше да липсва. Главният участник в раждането беше бебчето, заобиколен от мама, тати и Отец. Ние тримата бяхме единствените свидетели на раждането на малкото човече. Уханието и трепкането на свещичките, успокояващото въздействие на приятната музика, пукането и топлинката на дръвцата в каминката… И в тази атмосфера, за която се погрижи тати, присъстваше пълната вяра, че всичко е наред и Природата и Отец няма да допуснат да се случи нещо лошо при тази поредна стъпка от съществуването на малкото детенце. Защото според мен раждането просто е продължение, а не начало.

Най-вероятно когато към края на бременността съм си представяла раждането, детенцето се е стъписало от тези малко хаотични мои мисли и в 34 седмица се оказа на изходна позиция с дупето напред. Тогава се сетихме с тати, че всъщност когато аз преживявам раждането мислено, бебчето не знае че е мислено, за него всичко е реално, щом съществува импулс от мозъка ми към него. И малко се е „панирало”, както се казва, и почна да се върти и да ме боде. Като се роди се оказа, че ме е боло с нокти-не си ги беше изръфало преди раждането :-)

Според мен бебчовците излизат с крака или ръката напред, защото когато контракциите изведнъж са започнали да ги изтласкват от уютното им местенце, толкова удобничко и защитено до сега, единственото, което познават и те инстинктивно изпадат в нещо подобно на паника и започват да ръкомахат и кракомахат-така си го представям. Та като се обърна за седалищно раждане, аз започнах да го успокоявам и да му пращам картинки че ще се плъзне надолу и че ще трябва да си прибере ръчичките и крачетата и да не маха много с тях, за да му е по-леко пързалянето и после как ще го гушна и ще му е топличко и хубаво, както му е било вътре, дори по-хубаво и докато му пращах картинките буквално го усещах вече в ръцете си как го гушвам. Затова сега  трябва да се обърне с главата надолу. Въпреки, че бях убедена, че усеща картинките ми, разумът ми беше учуден от факта, че когато започнах да го обръщам мислено, все едно че го обгръщам с физическите си ръце и го завъртам бааааавно, бебчето наистина започна да се обръща. То му беше вече тесничко и се усещаше всяко движение. За да му помогна механично, правех леки упражнения за обръщане, които открих в интернет

И най-важното, че не повярвах на някои „доброжелатели”, които казаха, че упражнения за обръщане не се препоръчват, защото става усукване на пъпната връв.А се препоръчва операция. Ама че смешка

И най-важното, че не повярвах на някои „доброжелатели”, които казаха, че упражнения за обръщане не се препоръчват, защото става усукване на пъпната връв. А се препоръчва операция. Ама че смешка.. Не бива да изброявам всички страхотии, които хората изкопават в такива моменти от опита си и от съзнанието си и разказват за меко казано усложнения при раждане. Просто един приятелски съвет към всички „доброжелателни” съвети, които имат за цел да предизвикат страх, приемайте като смешки, които хората ви разказват, за да ви дадат възможност да им докажете обратното. И в последствие като резултат се оказа, че наистина всички изброени ми страхове могат да се трансформират с едно единствено нещо-пълна вяра в положителния успех и никакво никаквичко съмнение. Това се оказа решаващо-никакво съмнение, дори и мъничко съмненийце. Иначе се получава много коварно-щом някой ти разкаже нещо недобро, ти неволно го виждаш как се случва и ако не се усетиш навреме и не промениш картинката, която си видял в съзнанието си след разказа, тя остава и работи без да искаш. А когато човек вземе нещата в свои ръце, трябва да е много бдителен и наистина на разчита единствено на себе си и на вярата си. Като стана въпрос за вяра, според мен не е нужна някаква грандиозна лозунгова вяра в Бога, а нужно е едно простичко убеждение, но твърдо и непреклонно, че всичко, което ни се случва е за добро, за наше добро, независимо от това как ни изглежда на нас и че Природата в своята удивителна хармония е сътворила от две клетки цяло човече и го е ваяла в продължение на 9 месеца, та сега накрая ли ще го остави да загине? – Никога, освен ако не се попречи на естествения й ход. А в много случаи лекарската намеса точно това прави-меси се в естествения ход. А той по моему е свещено нещо и не бива да се самовъзвишаваме до там, че да си мислим, че можем да направим раждането по-добре от самата природа. Ние една мушичка не можем да създадем, а камо ли човече. Тогава с какво самочувствие мислим, че знаем повече от Твореца, създал всичко-от мушицата до човечето. Но това е друга тема, за мен тогава, по време на раждането беше важно да не се съмнявам и да вярвам, че всичко ще мине добре, стига да не му преча

А единственото, с което може да се пречи на естествения ход на раждането, това е страха на мама или на някой край нея. Затова не допуснах никого, освен тати, защото му вярвам, че като мен може да контролира спонтанните страхове и да ги трансформира в мисли с положителен изход. А, и едно друго убеждение много ми помогна – че на човек му се дават изпитания, респективно болки само такива, които може да понесе и да се повторя – които са за негово добро. Затова не бива да ви плашат родилните болки – те не са по-силни от вас, всъщност стават по-силни, когато се „панирате”. Важно е да умеете да изолирате болката.

Веднага му нахлузихме предварително приготвена шапка и го увихме в една хавлия и вълнен шал (тогава е снимана и първата снимка). Беше целият обвит в бял "крем", който не бива да се мие, защото го предпазва от инфекции в тази нова за него среда. Това бяло нещо постепенно попи и бебето придоби розов цвят.

Мирена полегна на една страна, болките затихваха, 10-на минути по-късно излезе плацентата, доста голямо нещо... Огледах я внимателно дали е цяла (защото знаех, че се случва да остават парчета в майката) и я сложих в една тавичка, която вдигнах над детето за да се изтече кръвта и то да поеме нужните вещества в тези първи и важни мигове, когато заработват дробовете и други органи. 

Когато кървенето и болките спряха тя си направи промивка с отвара от лайка, която бях предварително приготвил. После отиде, изкъпа се и взе бебчето в ръце и му даде да кърми. След първите глътки коластра то се успокои и заспа.

 Водата още не се беше пукнала. Напъните започнаха, нямаха нищо общо със спомените ми от болницата, не напъвах неистово, не се напрягах, тялото ми вършеше всичко, а аз малко му помагах . Не се стараех да направя три напъна един след друг за по еди колко си секунди, просто следвах усещанията, следвах природата, следвах тялото си. Станах разходих се след това застанах на колене и водата се пукна. Позата която заех след това беше позата в която родих. Седнах облегната на една страна и си починах, после се обърнах леко срещу огледалото и видях, че главата се е показала. Бях изморена. Но тази гледка ме зареди. Боко се ухили, а Маги която вече нямаше търпение попита баща си това ли е главата и след като той улисан и развълнуван не й обърна внимание тя ме попита -”Мамо, това ли е главата на бебето”, отговорих й . “Да мамо това е главата , бебето идва ” – при което тя започна да скача, да се смее силно, да крещи и да повтаря – “Ура , имаме си братче, имаме си братче, имаме си бебе”

Погушках го за да се успокои, завихме го с приготвените пелени и му дадох да суче. И така гушнати , без да мърдаме изчакахме да се роди плацентата, а тя също не бързаше, остави ни да се насладим на момента. Плацентата се роди чак след 45мин. С един напън.

Напъните станаха неудържими, но още не вярвах, че ще имаме бебе тази нощ. Внимавах само да не напъвам аз, а да оставя бебето и тялото ми да вършат тази работа, както ме беше посъветвала Клер.


Болниците са с името "приятели на бебето"(поне повечето частни и всички държавни).
Там жената ражда с мъжа си, майка си и ако ще с цялата си рода, подпомагана е от акушерка, която повече стои и гледа отсрани. Намесва се като почне да излиза бебето - като е главичката навънка вече го аспирира и "изважда"(свъщност то на този етап вече само си изплъжва от майката). Това означава, че не те бърка да провери разкритието на всеки 5 минути когато най те боли от контракциите... нито някой ти казва да лежиш по гръб докато раждаш, никой тук не индуцира без медицински показания (дори при изтекли води се чака поне 24 часа са започне раждането спонтанно), камо ли да ти скача по корема или да ти казва напъвай - да - не те карат да напъваш - казват ти да следваш това което тялото ти показва...
Епизотомиите са изключителна рядкост. Разкъсванията също. Предполагам това се дължи на това, че бебето влиза и излиза от теб няколко пъти главичката прорязва докато излезе и дава възможност да се отпусне перинеума... И акешерките само чакат. Никой не ти седи между краката - най много да ти дадът огледало ако искаш да видиш прорязващото бебе...Разбира се може да си поискаш масаж на перинеума.
ОПС, това всичко за Активното  раждане важи...това без медикаменти и не на последно място без болка. Идеята е, че като не те е страх  няма да отделяш адреналин. Като няма адреналин - няма какво да подтисне производството на ендорфин и организма ти се обезболява по естествен начин и раждането протича без викове, паника и болка

Оказа че имам малко разкъсване, но никак не ме болеше и се миех със смрадлика, обаче после моя приятелка, която общува с лечителката Ганка в Канада, ми каза, че за това е по-добре да си правя баня от цветове на невен и сега три седмици по-късно мога да кажа, че е почти зараснала плътта. А най-хубавото е, че можех да сядам, тичам и скачам веднага, за разлика от първия път, когато ми правиха епз и десет дена ме болеше зверски при всяко сядане...е, тичането го можех след втория ден, когато ме отпуснаха болките долу в корема.

Живи и здрави!